Бежовото се разля по витрините като евтина блажна боя. Вече не е просто цвят – то е валута. Колкото повече бежови материи притежаваш, толкова по-безшумно заявяваш статус. Аз също се поддадох. Изхвърлих всичко, което крещеше. Вместо това купих палто от мериносова вълна в цвят „оф вайт“ и обувки, които не грабват погледа, а просто се размиват в тълпата. Помислих си, че това е зрялост, че преминавам от кича към същността. Лъжа. Снощи се видях в отражението на една стъклена витрина и не разпознах себе си. Видях празен декор, част от стерилното пространство. Станах фон, изчезнах.

Имаше време, когато модата беше разбъркана и жива. Помня яркочервените ботуши, които носех с износено кожено яке. Те разказваха история за деня ми. Сега всичко е гладко, „премиум“ и безлично. „Тихият лукс“ се оказа не просто липса на лога, а липса на характер. Индустрията ни предлага изгладен комфорт, но всъщност ни затваря в златна клетка от неутрални материи, където е лесно да се изгубиш.

Това е пазар за идиоти. Лесно е да продаваш униформи, които не изискват вкус, а само дебел портфейл. Когато всички носят едно и също, предвидимостта гарантира печалба. Загубихме способността да бъдем интересни, за да не бъдем „прекалено“ много. Вместо герои в собствената си история, се превърнахме в текстура върху платното на една скъпа, но празна естетика. Спестяването на визуален шум всъщност е спестяване на личност.

Следващият сезон ще е друг, но бежовото ще остане. То просто ще стане още по-невидимо.”